Здравейте на всички До момента общо 4 човека, посетили блога този месец Какъв рекорд само! Реших да пробвам отново да пиша тук, този път по-различно, този път по-хм…пораснало Неприятно ми е за предишните публикации, но те са част от миналото ми, нека се вижда какво е било то. Доста мъгла и черно има около него

И така това е първит ми пост от “новия ми блог”, в който няма да кажа нищо съществено, освен да видя дали някой ще отрази писаното. А и да не го…има време

Малко за живота ми сега и защо аджеба пиша нещо толкова сухарско и късо. В момента е сряда – 01.07.2009, 4 дена преди първия ми изпит. Предстоят ми 3 по биология и 3 по химия, съответно в Пловдив, София и Варна. Да речем, че ме е хванала треската предизпитната и съм ужасно притеснена. Е, толкова стига за мен На 17ти всичко свършва и ще имам удоволствието да напиша втория, по-смислен, пост тук. Дори съм забравила как става. Срам ме е от компютъра хаха! Дотогава – весело лято и не прекалявайте със слънцето, че рак на кожата не е хубаво нещо

Защо някой някога си би искал да се самоубие?

Причини – милион. Какво нещо би накарало човек да спре да желае да съществува? Може би прекалено силна болка, била тя физическа или душевна. Може би несигурност. Може би самота…..Може би страх! Може би и от загуба на вяра и надежда. А какво би могло да върне някого към желанието за живот? Приятели? Родители? Психиатър? Стечение на обстоятелствата? Самия човек?

Не ми дреме колко глупаво би изглеждали в очите на който чете блога ми или който ме е слушал да говоря за това или за учителя ми по география, но често ми минават такива мисли. Защо ли? Ами всъщност точно в тази минута нищо не ме спира да си кажа всичко, което ми тежи на ума и сърцето и само да се надявам писаното да не попадне в ръцете на някой, който ме познава….

Нещата, които ме карат да искам да се самоубия:

Нека почнем от вътрешността на затворения кръг, а именно семейството. Чести караници, спорове, неизслушване, глупави въпроси и отговори, обвинения, обиди, дразнения без при1ина, сестра….Понякога, когато ми е тежко и си стоя вкъщи единственото, от което имам нужда е спокойствие. А него никога го няма. Дори и да помоля за такова, насреща имам още повече негативизми, само и само, за да ми е гадно (най-вече от сестра ми).

И сега нека преминем на широкото пространство извън кръга. Там нещата са повече. Като за начало – приятелите или по-точно казано липсата на тях.

Заобиколена съм от полумалоумни същества, с някои от тях разменям само по 5-6 думи на ден, с други говоря дълго…..не особено по мое желание. Някак си в тази сфера на живота едно че нямам късмет ами си и нямам подход. Все попадам на много различни от мен хора, с които съм принудена да дърдоря само общи приказки или да си изкривявам мнението, за да може все пак да се получи нормален поне диалог. 5 дена в седмицата прекарвам половината от деня си с едно….хм как да го наречем….същество. Това същество си има две страни – тъпа и леко умна, в съотношение 10:1. Все трябва да се говори за повърхностни нещица. В някои случаи, когато нещо лошо ми се е случило аз се опитвам да споделя, но не се получава, защото насреща нямам нищо освен няколко празни думи на преповтаряне на казаното от мен. При малките наченки на щастие миналата година, така наречената ми “приятелка” отиде да разправя на други нейни “приятелки”, сред които и най-голямата клюкарка на класа и училището, какъв приятел съм имала, какво съм и била доверила, сякаш е най-великата и гореща клюка да разкажеш личните неща на някой твои “приятел”.Това някак си може да се преживее. Понякога има нужда човек да говори за неща, които изобщо не го интересуват или да се съгласява с мнението на отсрещната особа, защото ако не се съгласиш целия ден ще е като гръмоносен облак или ще продължава да спори с теб докато не умреш от скука и нерви. Пък камоли да покажа по-добри резултати в каквото и да било, тогава аз съм грешната…..лошата, неправилната, и ми се вика и ми се правят физиономии, и ми се вдига кръвното. И като ти забия един през хубавото личице ще викаш грешен на колбата по химия дето ще ти навра в задника!!! Но е така, защото нямам особен избор. И следващия “приятел”, който се отличава от обществото на “приятелите” пък ще ме наплюе и набие или ще прати някой да ме “намаже” а чужди фекалий, защото съм не харесвам любимата й групичка от супер готинки рапърчета. защото с тях се познава от 3 месеца, а с мен от 5 години, но разбира се 3 е по-голямо от 5 откъдето и да го погледнете, пък мерните единици съвсем няма какво да обсъждаме….Та това същество няма какво толкова да му коментирам, то няма особено акъл, но поне от време на време проявява желание да задели от ценното си време, да изслуша оплакванията ми и да ми каже “Ма ти си много тъпа ма! Кво правиш още така? Нали ти казах да …..”

Стигаме до основната причина за породилите се в мен мисли – бившия. Колкото и щастие д ами е донесъл ,в момента си го взима и то с шепите, че чак дъх не мога да си поема. Просто ще кажа – обичам го, той мен…..сам да каже, искам да съм с него, той с мен….ми явно не, искам да му е добре, той на мен…..стигнах до противоположното мнение. И когато си дал сърцето си на някого е трудно да си го вземеш обратно и то да е цяло, особено след като подарена къща не се връща от една страна, а и защото още искаш да си стои при него, но не и под него….И сега съм free agent както се изразяват някои хора и се чувствам тъпо и зле. И ми е тъпо, че съм тъпа може би и не мога да се отърся от болката и гадостта в живота си и да си намеря свястна компания, ами си седя в нас и дращя по блогове и имейли на хора, които не знам изобщо защо трябва да ги занимавам с моите неща, но Лю е търпелив поне в това отношение….за което съм му много благодарен, защото той е втория човек, който ме изслушва и разбира и съветва. Първият за нещастие вече го няма, но както и да е….

И накрая да ви представя следната ситуация, за да стане ясно, защо пиша изобщо тия откровения, след като на никой и никому не с аот полза или са интересни. Представете си ситуацията. Ставаш сутринта, очаква те тежък ден в училище. Събираш сили да се надигнеш от леглото и да си кажеш уверено “Ти можеш и ще успееш!”, защото знаеш, че после успеха ще зарадва човека, който обичаш и ще го накараш да се гордее с теб. И почваш да вършиш работата си. След това през деня ти се чуваш/виждаш с Него и се карате дооооста жестоко. Отнасяш обиди от рода…вече съм ги казвала тук. Става ти гадно, губиш вяра и желание да правиш каквото и да е през останалата част от деня. Отиваш на училище, там се очаква да сложиш фалшивата усмивка и да се правиш на най-щастливия човек на света, да говориш за любов и глупости, да слушаш всякакви простотии и да се смееш даже на тях. Едвам изтрайваш. Преглъщаш си сълзите, защото знаеш, че не е “коректно” спрямо другите да си показваш нещастието, пък какво са ти виновни те, а? И може би си мислите, че няма защо да ми е гадно? Оооо, има. Защото като се довериш прекалено много на някого и му се отдадеш във всяко едно отношение и секунда, и след това той те предаде с думите си, да знаете ама е много неприятно и болезнено! И след това се прибираш вкъщи и се надяваш края наденя и вечерта да прекараш усамотен в мисли, рисувайки си нещо или четейки учебници….Обаче и това е прекалено хубаво да се иска! Вкъщи всичко е на градус, не разбира се от алкохол, ами в настроението. Всеки е раздразнен и натварен от работа и училище, от колеги и съученици. И разбира се за всеки е по-важно да си го сдържа запред чуждите и като се прибере вкъщи да отпусне парата малко, защото ние сме “домашни”, ние нямаме избор и трябва да търпим…..И там е ад. Не искам да стоя там! А какъв ми е избора? Да изляза на вън с някое мекотело. Да се домъкнат и други и да слушам цяла вечер тъпотии и да вземат да се заяждат с мен, защо съм била различна, дали съм била емо, метълка ли съм била, колко гаджета съм имала до сега, девствена ли съм и т.н. И като нямам избор и като ми е гадно вече много, се налага да изляза. И там какво? Забравям за известно време лошите неща, не защото искам, не защото мога, а защото съм принудена да го правя. Защото за пред другите трябва да изглеждам добре, щастлива, спокойна, отворена, тъпа дори!….Боклуци….А другият избор какъв е? Да изляза вечерта сама някъде и да се шляя. Ами малко ме е страх от тъмното, квартала ми не е един от най-безопасните за нощни разходки. Парка е близо и ме съблазнява, морето е красиво вечер, но е страшно там….Няма място, където да отида и да седна и да си поплача или да си поразмисля малко, но да не минава никой оттам, да не ме е страх, че някой ще ме нарани с каквото и да било…Ми няма такова място! Няма приятели, няма място….и сега какво? Хмм….. идват хубавите мисли, за които говоря от самото начало.

После да не ми се развряка някой с коментарчета иронични, че било супер емовско, че било грях, че имало начин да се оправят нещата, че това са супер дребни проблемчета, че трябва да спра да се оплаквам и да се самосъжалявам!!!!!…….Сякаш знае някой на мен какво може да ми е като ме ухапе комер примерно и да ис мисли, че е нищо, защото на него му няма нищо от това. Не искам да съм екзистенциалния das Man, но по това отношение, а може би и по други съм. Но аз не искам да е така. И не мисля, че моята болка е единствена и неповторима и т.н. Оффф, както и да е.

Просото искам да живея, не искам да мисля за тия глупости, но не искам и да ми се случват все гадни неща. Не е справедливо просто.

Ще трябва един д асе роди слаб, да яде като прасе и пак да е слаб, а аз да ям една вафла и да ми се лепва на дупето или където и да било? Що трябва едни да се родят в заможно семейство, а аз да си бройкам парите, кога ще мога да си взема учебника или някоя дреха? Що трябва да се чувствам толкова сковано сред хора, защото родителите ми са коне с капаци и съм тяхно подобие, а другите да са били възпитани толкова готино и …да изградят от тях весели и лъчезарни хора, които никога не биха седнали 1 час да пишат като мен в тоя тъп виртуален свят, с нядеждата, че някой си ден някой си ще го прочете, ще ми вземе шибани имейл или скайп, ще поговорим малко и ще ми се кефи или ще излезем и ще имам ПРИЯТЕЛИ истински, или ще бъде новата ми и единствена любов, защото старата ме смята за боклук и ме хвърли където ми е мястото.

И защо подяволите сега, когато ми текат сълзите по очите и от яд и от самосъжаление и от болка и от безсилие трябва да ги крия и трия, за да не ме види някой от околните в този задушаващо тесен апартамент, а не мога да се наплача, не мага да бъда прегърната от някого точно сега?!?!?! Щото ако имаше някого, той нямаше да стои по цели нощи над игри и чатове, а щеше да е с мен, щеше да ме прави щастлива!

АМА НЯМА ТАКЪВ!!!!!!!!!……………..

Тези песни на Графа могат да ми вземат здравето!!! Толкова хубави текстове, толкова сходни с моите желания. И защо чак сега трябва да ги слушам, когато вече нямам как да “обичам да ме вали дъжда, когато съм до Теб и се усмихваш”, защото няма вече Теб. И всяка втора строфа ми се забива дълбоко в разбитото сърце.

А как се преодолява загубена кауза като любовта? Има ли някакъв лек, някак си да забравиш, че някога си бил много щастлив, че вече не можеш да си така, или поне не със същия човек? Или пък да спра на всяка втора песен любовна, която чуя, да искам да се мятам през терасата, защото е толкова готино да имаш някой до себе си и да направиш всички онези готини неща, за които се пее. Хубаво би било да имаш… Ама нямаш! Хахахаха…… И когато и последния човек, когото познаваш и обичаш, се превърне в едно от онези мутирали копия, които се разхождат по улиците или си одимяват живота в “готините” кафенца, тогава е загубена кауза любовта, и е строго препоръчително да не слушаш любовни песнички, да не гледаш Море от любов, защото ти не можеш да участваш там, защото няма смисъл, или пък да избегнеш всички сапунени комедийки, които вечно завършват с целувки, сватби, преоткрити чувства, да не се буташ сред приятели, които постоянно ти разправят колко готино са си прекарали с гаджетата, да не четеш любовни романи и т.н. Изобщо къде няма любов, къде няма връзка между мъжа и жената? Дори и в темите ми пак се говори за кръстосване между женски и мъжки индивиди, за поколение ново….Пфффххххх! Отивам да се заровя в някоя неразделнополова трева и храсти, които се самоопрашват и да и поискам съвет как да постигна същата хармония. Въпреки, че на всеки му е пределно ясно, че е хиляди, милиони пъти по-хубави да имаш някой до себе си….

Много хубав ден е днес, нали? За вас дано е така!

Жалка работа ама пак съм тук, за да си дрънкам моите си неща, от които никой не се интересува в блога, но все пак защо да се отказвам?

И разбира се седна ли тук да пиша и ми се издухват всички мисли, които си  бях намислила да споделя.

Мдаааа. Чудех се днес обичали ли сте някога толкова силно, че дори и след като се разделите да продължавате да обичате другия? Да не можете да забравите моментите с него, да няма други като тях или поне да са близо до щаститето, което са ви носили те? И след това да бъдете с някой друг, да му казвате, че него обичате? Да му кажете обаче, че той не е любовта на живота ви? Как мислите, че ще реагира той? Ами ако бяхте на негово място, щеше ли да продължавате да бъдете със същия човек? Нямаше ли да се притеснявате, че ако се види със съответната си любов може да се възродят старите чувства, погребани отпреди години?

Хубаво би било да знам, дали все пак поне един човек би причинил това на друг…За един вече знам, не искам да съм следващата обаче.

При липсата на опонент за диалог отново прибягвам до блога, който така любезно винаги ме изслушва и от време на време изплюва по някой коментар от заблудени хорица, по някаква чиста случайност попаднали на това място.

Денят е все така ужасен и върви към още по-ужасно. Не знам на какво се дължи тази ужасна лабилност днес у мен. Дразня се на толкова много неща. Сякаш петте валериана, които изгълтах набързо преди училище изобщо не ми подействаха. Жалко, че не си носех там още, за да се матирам на място. Но в къщи има и това е спасението, докато не усетя някакъв ефект.

Не мога да спра да мисля за провалените ми планове, за пропадналите мечти, за предстоящия ад. И сякаш все още не мога да го приема, че ми се случва всичко това. До сега, мислейки си, че имам човек до себе си, който да ме обича, загърбих всички негативни мисли около себе си. И сега изведнъж изплуваха много неприятни картини. Като си влюбен, но със споделена любов, и забравяш за недостатъците си, стига ти само това, че си идеален, че си желан от някого, че в неговите очи си нещо прекрасно (или поне се предполага, че е така). И разбира се, когато всичко приключи ставаш най-ужасния тъйнейджър, нямаш способността да мислиш и разсъждаваш като по-голям от 14 годишните, кефи те да се самоизмъчваш, да страдаш, обичаш и другите да страдат, и разбира се…..положителната представа за себе си се изпарява като до сега съществуващата любов – бързо и болезнено.

И дори едни обикновени думи от един малко уважаван от мен съученик “Кво си такава сериозна, бе!!! Постоянно!!!” ме докараха до рев почти на минутата. И въпреки това имам желязна воля в някои ситуации. Предстоеше ми доклад по история, за който цели два часа треперех като лист на чина, за да не се стигне до мен и да не изляза пред всички, защото само една мисъл накриво за Него ми трябва, за да се разрева пред всички. Много трудно и гадно ми беше да не си замина Защо съм такова мекотело?!?! Аз ако съм така оттук нататък просто не се виждам как ще оцелея.

Преориентирам се (разбира се ако има утре) от утре да се занимавам с нещо друго, чувствам се ужасно слаба и неуверена в себе си за едно предизвикателство като медицината. Абсурд да мога аз да си върша задълженията, когато може би поредният (а няма да има такъв) ми каже колко съм ужасна и че посмъртно не иска да има нищо общо вече с мен. Направо си ми трябва една забутана работа, далеч от много хора, далеч от пари и богаташи, далеч от мъже….ако можеше и да е далеч от този свят, но уви- тц. Гърчи сеееее, пада ти се!!!!

И да мина по естество. Не знам къде да се дяна тази вечер. Страшно ми е да обикалям цяла вечер парка, какви ли не ненормални ще има, по улиците пък някакви мутрички се разхождат, освен да се навра като клошар някъде и да размишлявам над бутилката вино и валерианчетата (кутията) за живота си занапред, ако има такъв и живот и здраве утре-вдругиден няма да си спомня никой за Мен и случилото се ще се забрави от всички. А аз неспокойно ще бродя по Земята, защото не съм изпълнила житейската си задача, а именно да намеря щастието отново. И разбира се това отново са само бръщолевения. Всички знаят, че пийнеш ли 20-30 валерианчета с вино доста и като заспинкаш сладко в един още по-сладък момент кръвното ти налягане пада до минимум, не достига кръв и респ. кислород до мозъка ти и той се самоизключва, следователно изпадаш в клинична смърт и скоро сърцето ти спира да тупти, спира да те боли, спираш да съществуваш. Оттам нататък мисля, че няма продължение.

Така, че историята е с отворен край….

Желая много продължителна любов на всички, малко разочарования, да си изпълнят мечтите, д ане бъдат слаби като мен и да се предават, да имат висока себепреценка, а на моя човек, освен да кажа мерси и обичам те….другото сам го знае….

П.

И отново пиша тук, когато всичко е толкова с главата надолу. Но не ми пука, не ми става и по-добре. Просто минута-две, през които не мисля за болката.

Отново не знам, откъде да започна, и знам, къде ще свърша…

Любовта е много сложно и коварно нещо, не че ви казвам нещо ново. Преди време исках толкова много да я усетя, толкова много и се възхищавах. И след дълго чакане тя дойде. За кратко. Едва я усетих, но беше приятно. Толкова силно си вярвах, че заслужавам капка внимание, минута отделено време. За миг и в това повярвах истински. И беше много красиво всичко, беше по-хубаво дори от мечтите ми. И не исках да свършва. Не исках да спира този гъдел в корема, това замайване при първите целувки, не исках да спирам да бъда така опиянена от любовта, да гледам все в едни красиви очи, да мисля всяка една минута за Него, да дишам заради него, да желая да живея и правя щастливи и двама ни.

И както се казва в приказките “Но ето, че дойдоха лоши времена….”. Разбрах, че не е хубаво да надценяваш себе си. Или пък да се мислиш за заслужил или достоен да си щастлив. При другите може да се получава, но при мен – не. Определено явно не съм заслужила с всичките си молитви, молби, обещания пред несъществуващи създания, че ще се променя, само да дойде при мен някой и да види нещо хубаво в мен, да го оцени и да го пожелае. И това беше с години. Но грозния човек си е грозен и отвън и отвътре. Съдбата направи малко изключение за мен, даде ми малко време да се насладя и аз на хубавите неща в живота. И разбира се това време малко по малко си отива, и сега вече няма нищо от него.

И естествено това са само бръщолевения, защото самата аз съм си виновна за всичко. И няма да дрънкам как съдбата и живота ме е ощетил, за да не чуя отново “Rein Raus” от телефона и след това крясъци или иронично говорене каква ужасна съм била. И че не осъзнавам, че аз съм най-ужасната, не съдбата, не някой друг!

И така да е, ок…Ами сега. Отново същото като преди- вечери, прекарани в дращене на мрачни рисунки, литри пролети сълзи, стотици мисли за самоубийство или бягство. С една дума – ЕМО. Но не искам пак да съм такава за бога, толкова е ужасно! И то не емо, което се облича както е облечен всеки втори на улицата, ами човек, много нещастен дълбоко в себе си, преструващ се пред околните (които са малко в случая), че нищо му няма, а вътрешно да изгаря.

Никак не е хубаво да си Мен. Никой не би издържал да няма един нормален човек около себе си, с който да може да говори за неща, които го интересуват, да го разбере, че дори и съвет да му даде. Никой не би бил щастлив без капка подкрепа от семейството (не говоря за финансова). Просто ад.

И да си изплача очите в момента, връщане назад няма. И да реша да се правя на истинско емо, но не с бръснарски ножчета, а с валериан и много вино, пак няма да се оправят нещата, освен, че ще си заспа и ще спре да ми е тъпо и гадно вече.

И как да повярвам после, че има нещо хубаво за мен. Как да повярвам, че дори и да е там някъде в бъдещето, няма да се случи отново нещо такова и да го загубя. Толкова неразбрана се чувствам, че направо не знам накъде вече да мърдам.

И заради тъпата ми чест и достойнство няма да се моля пак, няма да плача на Неговата врата. Защото понесох много обиди, защото един човек, който претендира, че те обича с цялото си сърце, не би ти казал, че не му дреме, че те боли; не би ти казал, че
посмъртно не иска да се виждате; не би те нарекъл най-ужасния тийнейджър, не би изрекъл всички тези и други думи. Но би! Следователно, обича ли ме или не? Сами решете хъх…Аз реших вече. Нищо, че ми е забранено да решавам вместо него и да мисля вместо него и да го карам да прави каквото и да било и да искам нещо повече от него.

А как се преодолява загубата на първата истинска любов? Някой съвет да даде, или и вие мислите като мен, че няма такъв лек? Дори и да я изместиш с друга, дори и да си самовтълпяваш, че обичаш другия, не е така, в сърцето ти още ще е спомена за първия истински. За теб говоря! И за нея! Идеални сте….аз къде се вписвам обаче? Не е приятно да си междинен етап.

Да не е поискал повече никой нещо от мен, да не е поискал да се боря за нищо! Какъв е смисъла от всичко, когато не си щастлив. Дори и да си отида с медицината в Германия, дори и да съм в най-хубавия университет, какво ще ме топли? Докторската ми титла? Уважението от колегите? Мизерните пари? Какво ще ме радва, когато ще бъда сама. Защото аз може би наистина съм най-ужасния човек. И кой ли би искал да е с него? Не и ти нали?

Не ме интересува Десанта в Нормандия, не ме интересуват Палеонтологичните доказателства за еволюцията на организмите, не искам нищо да знам за цикъл на Кребс, не ми се мисли за Свойства на разтворите! Мисли ми се единствено как довечера, той ще дойде, ще ми каже отново, че ме обича, ще излезем, ще мога да се наплача на спокойствие и някой да ме изслуша и да го е грижа за мен, да ме прегърне, да почувствам, че не съм сама. Но разбира се това няма да се случи повече никога.

Повече няма да чуя думите “Обичам те!”, повече няма да имам възможността да се сгуша в прегръдките му и да забравя за целия свят. Повече никога……..

И сега, когато искам да се скрия от целия свят, да не ме намира никой, да мисля над бъдещето си или как да си го отнема, нямам къде да отида. Няма такова място, където да бъда достатъчно сама, изключила съм мисълта за приятели…А вкъщи е лошо. Не искам повече нищо освен вечно спокойствие! Не искам да ми се налага да прекарам вечерта в тъмната таванска стаичка на една приятелка, сред всичките паяжини. Страх ме е…страх ме е от самотата! Но ще се наложи. Страх ме е от мисълта какво ще причиня на родителите си като не се прибера вечерта. Освен д аим кажа какво е…в бележка “Не се чудете къде съм и какво ми е, по-добре питайте него!” Сами ще се досетят кой е. И да го изнервя още повече, което ” е моята най-сладката ми мечта и цел”…

Не исках да става така! Не искам да става и това, което ще бъде довечера, но съм може би глупава и може би в безизходица, за да измисля нещо по-рационално, което биха ми казали всички – “забрави го и давай напред”. Не искам!!!

Просто искам с него, не искам сама ;(

В този контекст искам да ви припомня едно стихотворение на Яворов:

Сенки

На тъмна нощ часът. Аз гледам откроени

две тъмни сенки: там, зад бялата завеса,

де лампата гори, в поле от светлина,

две сенки на нощта…Сами една пред друга,

сами една за друга в жажда и притома,

там – сянката на мъж и сянка на жена.

Мъчително глава се към глава навежда, -

те няма да се чуят: искат и не могат.

Те шепнат може би – от що се те боят?

Напрегнато ръце се към ръце протягат

и пак не се докосват! Искат и не могат…

И пак, един пред друг, един за друг стоят.

Те шепнат може би, но може би и викат,

но може би крещят; – те няма да се чуят,

две сенки на нощта, през толкоз светлина…

Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,

сами една за друга в жажда и притома,

те – сянка на мъж и сянка на жена!