Бягаш от реалността като си поставяш някакви цели. Представяш си бъдещето, чакаш го да дойде и игнорираш настоящето. Спираш да дишаш и пазиш дъха си за друго време, за по-добро време…И чакаш, и чакаш и пак чакаш…и смисълът не се губи в това чакане, защото си убеден, че по-доброто време ще дойде. Ами ако не дойде, ами ако го чакаш цял живот. И така ден след ден тези мечти, тези очаквания се увиват около теб като отровен плевел, спират движенията ти, ограничават света ти и накрая спираш да дишаш.

Говоря си за пореден път сама в този блог. Не ме интересува кой ще го чете и какво ще коментира. Нищо друго не усещам освен страх от празнота, от загуба, безнадеждност. Сякаш този плевел е стигнал последната фаза от оплитането си около мен и остава само да спра да дишам за миг, за да ме довърши. Всъщност не е така. Този плевел се надявам да покълне след като ще бъда принудена да го посея. И аз ще се постарая да бъде много силен, много плътен, да не мога да виждам през него цялата мизерия около себе си, да го усещам сякаш някой ме е прегърнал и да не се чувствам повече сама.

Какво значи да не можеш да спреш сълзите, да не можеш да спиш, да не можеш да стоиш където и да било, да не можеш да вървиш, да не можеш и да не искаш да живееш повече. Ох…абе писна ми вече всичко д ами се проваля.

Тъкмо се нагласиш, тъкмо си помислиш че това е твоят момент, че вече можеш да умреш спокойно щастлив и БУМ, пак старата история, само че този път по-лоша. Обичам някого, обичам го много, и той ме обича, а не може да сме заедно, сякаш ми е писано да съм си сама винаги. И този път дразненето беше неземно огромно. Изпитах всичко хубаво, насладих се на всеки момент и искам това да не спира, искам да съм с него цял живто, но не може естествено. Не може защото отнемам възможността за щастие на 934874896794 милионния човек на света, тъй като един от всички винаги трябва да е нещастен.

Искам аз да съм най-важна за някого, искам някой да дава живота си за мен, искам някой да ме обича, искам моя живот да е по-важен от смъртта на друг, искам просто някой да мисли за мен, да желае да ме прави щастлива завинаги.

Не искам да свършва всичко така, заради такава причина която няма да кажа никога. Прсото не искам и не давам и ако свърши всичко свършвам и аз, свършва и живота ми. До сега е нямало за кого да искам да се грижа, кого да обичам, за кого да съм готова да зарежа всичко, за да бъдем заедно, защото го обичам и се чувствам добре с него. Вече има, искам да го има завинаги, искам да е само той и никой друг!

Искам да прегръщам само него, искам да целувам само него и ще го направя и когато всичко трябва да свърши, ше свърша и аз със себе си.

Не може просто винаги всичко да се проваля, не може и това винаги да е с мен. С какво толкова един човек не е заслужил да бъде щастлив по свой си начин. Колкото и да съм прегрешила, въпреки че не съм вярваща, колкото и неправилни постъпки да имам, все нещо добро има в мен, което да заслужава щастие.  Не казвам, че има по-лоши хора от мен, не казвам и че съм идеална, но поне това искам….съвсем мъничко.

Защо за Бога я виждам тази перспектива в нас, защо по дяволите тя е толкова голяма, че когато днес рухна ме засипа цялата и почти ме остави без дъх. Още малко, поне още малко по-голяма да беше, за да не се мъча в момента и да броя минутите и дните до края, който всъщност може и вече да е дошъл.

По-сама от сега не съм се чувствала и няма при кого да отида и да си излея душата, няма кой да ме разбере какво искам, какво ми се случва.

Не е редно от максимум всичко да падне под нулата…

Писна ми вече!!!

Обичам те Ляли с цялото си разбито сърце и няма да мога без теб и минута!

……