Защо някой някога си би искал да се самоубие?

Причини – милион. Какво нещо би накарало човек да спре да желае да съществува? Може би прекалено силна болка, била тя физическа или душевна. Може би несигурност. Може би самота…..Може би страх! Може би и от загуба на вяра и надежда. А какво би могло да върне някого към желанието за живот? Приятели? Родители? Психиатър? Стечение на обстоятелствата? Самия човек?

Не ми дреме колко глупаво би изглеждали в очите на който чете блога ми или който ме е слушал да говоря за това или за учителя ми по география, но често ми минават такива мисли. Защо ли? Ами всъщност точно в тази минута нищо не ме спира да си кажа всичко, което ми тежи на ума и сърцето и само да се надявам писаното да не попадне в ръцете на някой, който ме познава….

Нещата, които ме карат да искам да се самоубия:

Нека почнем от вътрешността на затворения кръг, а именно семейството. Чести караници, спорове, неизслушване, глупави въпроси и отговори, обвинения, обиди, дразнения без при1ина, сестра….Понякога, когато ми е тежко и си стоя вкъщи единственото, от което имам нужда е спокойствие. А него никога го няма. Дори и да помоля за такова, насреща имам още повече негативизми, само и само, за да ми е гадно (най-вече от сестра ми).

И сега нека преминем на широкото пространство извън кръга. Там нещата са повече. Като за начало – приятелите или по-точно казано липсата на тях.

Заобиколена съм от полумалоумни същества, с някои от тях разменям само по 5-6 думи на ден, с други говоря дълго…..не особено по мое желание. Някак си в тази сфера на живота едно че нямам късмет ами си и нямам подход. Все попадам на много различни от мен хора, с които съм принудена да дърдоря само общи приказки или да си изкривявам мнението, за да може все пак да се получи нормален поне диалог. 5 дена в седмицата прекарвам половината от деня си с едно….хм как да го наречем….същество. Това същество си има две страни – тъпа и леко умна, в съотношение 10:1. Все трябва да се говори за повърхностни нещица. В някои случаи, когато нещо лошо ми се е случило аз се опитвам да споделя, но не се получава, защото насреща нямам нищо освен няколко празни думи на преповтаряне на казаното от мен. При малките наченки на щастие миналата година, така наречената ми “приятелка” отиде да разправя на други нейни “приятелки”, сред които и най-голямата клюкарка на класа и училището, какъв приятел съм имала, какво съм и била доверила, сякаш е най-великата и гореща клюка да разкажеш личните неща на някой твои “приятел”.Това някак си може да се преживее. Понякога има нужда човек да говори за неща, които изобщо не го интересуват или да се съгласява с мнението на отсрещната особа, защото ако не се съгласиш целия ден ще е като гръмоносен облак или ще продължава да спори с теб докато не умреш от скука и нерви. Пък камоли да покажа по-добри резултати в каквото и да било, тогава аз съм грешната…..лошата, неправилната, и ми се вика и ми се правят физиономии, и ми се вдига кръвното. И като ти забия един през хубавото личице ще викаш грешен на колбата по химия дето ще ти навра в задника!!! Но е така, защото нямам особен избор. И следващия “приятел”, който се отличава от обществото на “приятелите” пък ще ме наплюе и набие или ще прати някой да ме “намаже” а чужди фекалий, защото съм не харесвам любимата й групичка от супер готинки рапърчета. защото с тях се познава от 3 месеца, а с мен от 5 години, но разбира се 3 е по-голямо от 5 откъдето и да го погледнете, пък мерните единици съвсем няма какво да обсъждаме….Та това същество няма какво толкова да му коментирам, то няма особено акъл, но поне от време на време проявява желание да задели от ценното си време, да изслуша оплакванията ми и да ми каже “Ма ти си много тъпа ма! Кво правиш още така? Нали ти казах да …..”

Стигаме до основната причина за породилите се в мен мисли – бившия. Колкото и щастие д ами е донесъл ,в момента си го взима и то с шепите, че чак дъх не мога да си поема. Просто ще кажа – обичам го, той мен…..сам да каже, искам да съм с него, той с мен….ми явно не, искам да му е добре, той на мен…..стигнах до противоположното мнение. И когато си дал сърцето си на някого е трудно да си го вземеш обратно и то да е цяло, особено след като подарена къща не се връща от една страна, а и защото още искаш да си стои при него, но не и под него….И сега съм free agent както се изразяват някои хора и се чувствам тъпо и зле. И ми е тъпо, че съм тъпа може би и не мога да се отърся от болката и гадостта в живота си и да си намеря свястна компания, ами си седя в нас и дращя по блогове и имейли на хора, които не знам изобщо защо трябва да ги занимавам с моите неща, но Лю е търпелив поне в това отношение….за което съм му много благодарен, защото той е втория човек, който ме изслушва и разбира и съветва. Първият за нещастие вече го няма, но както и да е….

И накрая да ви представя следната ситуация, за да стане ясно, защо пиша изобщо тия откровения, след като на никой и никому не с аот полза или са интересни. Представете си ситуацията. Ставаш сутринта, очаква те тежък ден в училище. Събираш сили да се надигнеш от леглото и да си кажеш уверено “Ти можеш и ще успееш!”, защото знаеш, че после успеха ще зарадва човека, който обичаш и ще го накараш да се гордее с теб. И почваш да вършиш работата си. След това през деня ти се чуваш/виждаш с Него и се карате дооооста жестоко. Отнасяш обиди от рода…вече съм ги казвала тук. Става ти гадно, губиш вяра и желание да правиш каквото и да е през останалата част от деня. Отиваш на училище, там се очаква да сложиш фалшивата усмивка и да се правиш на най-щастливия човек на света, да говориш за любов и глупости, да слушаш всякакви простотии и да се смееш даже на тях. Едвам изтрайваш. Преглъщаш си сълзите, защото знаеш, че не е “коректно” спрямо другите да си показваш нещастието, пък какво са ти виновни те, а? И може би си мислите, че няма защо да ми е гадно? Оооо, има. Защото като се довериш прекалено много на някого и му се отдадеш във всяко едно отношение и секунда, и след това той те предаде с думите си, да знаете ама е много неприятно и болезнено! И след това се прибираш вкъщи и се надяваш края наденя и вечерта да прекараш усамотен в мисли, рисувайки си нещо или четейки учебници….Обаче и това е прекалено хубаво да се иска! Вкъщи всичко е на градус, не разбира се от алкохол, ами в настроението. Всеки е раздразнен и натварен от работа и училище, от колеги и съученици. И разбира се за всеки е по-важно да си го сдържа запред чуждите и като се прибере вкъщи да отпусне парата малко, защото ние сме “домашни”, ние нямаме избор и трябва да търпим…..И там е ад. Не искам да стоя там! А какъв ми е избора? Да изляза на вън с някое мекотело. Да се домъкнат и други и да слушам цяла вечер тъпотии и да вземат да се заяждат с мен, защо съм била различна, дали съм била емо, метълка ли съм била, колко гаджета съм имала до сега, девствена ли съм и т.н. И като нямам избор и като ми е гадно вече много, се налага да изляза. И там какво? Забравям за известно време лошите неща, не защото искам, не защото мога, а защото съм принудена да го правя. Защото за пред другите трябва да изглеждам добре, щастлива, спокойна, отворена, тъпа дори!….Боклуци….А другият избор какъв е? Да изляза вечерта сама някъде и да се шляя. Ами малко ме е страх от тъмното, квартала ми не е един от най-безопасните за нощни разходки. Парка е близо и ме съблазнява, морето е красиво вечер, но е страшно там….Няма място, където да отида и да седна и да си поплача или да си поразмисля малко, но да не минава никой оттам, да не ме е страх, че някой ще ме нарани с каквото и да било…Ми няма такова място! Няма приятели, няма място….и сега какво? Хмм….. идват хубавите мисли, за които говоря от самото начало.

После да не ми се развряка някой с коментарчета иронични, че било супер емовско, че било грях, че имало начин да се оправят нещата, че това са супер дребни проблемчета, че трябва да спра да се оплаквам и да се самосъжалявам!!!!!…….Сякаш знае някой на мен какво може да ми е като ме ухапе комер примерно и да ис мисли, че е нищо, защото на него му няма нищо от това. Не искам да съм екзистенциалния das Man, но по това отношение, а може би и по други съм. Но аз не искам да е така. И не мисля, че моята болка е единствена и неповторима и т.н. Оффф, както и да е.

Просото искам да живея, не искам да мисля за тия глупости, но не искам и да ми се случват все гадни неща. Не е справедливо просто.

Ще трябва един д асе роди слаб, да яде като прасе и пак да е слаб, а аз да ям една вафла и да ми се лепва на дупето или където и да било? Що трябва едни да се родят в заможно семейство, а аз да си бройкам парите, кога ще мога да си взема учебника или някоя дреха? Що трябва да се чувствам толкова сковано сред хора, защото родителите ми са коне с капаци и съм тяхно подобие, а другите да са били възпитани толкова готино и …да изградят от тях весели и лъчезарни хора, които никога не биха седнали 1 час да пишат като мен в тоя тъп виртуален свят, с нядеждата, че някой си ден някой си ще го прочете, ще ми вземе шибани имейл или скайп, ще поговорим малко и ще ми се кефи или ще излезем и ще имам ПРИЯТЕЛИ истински, или ще бъде новата ми и единствена любов, защото старата ме смята за боклук и ме хвърли където ми е мястото.

И защо подяволите сега, когато ми текат сълзите по очите и от яд и от самосъжаление и от болка и от безсилие трябва да ги крия и трия, за да не ме види някой от околните в този задушаващо тесен апартамент, а не мога да се наплача, не мага да бъда прегърната от някого точно сега?!?!?! Щото ако имаше някого, той нямаше да стои по цели нощи над игри и чатове, а щеше да е с мен, щеше да ме прави щастлива!

АМА НЯМА ТАКЪВ!!!!!!!!!……………..